Софийска опера и Балет

История на Софийска опера
През 1890 трима български музиканти Драгомир Казаков, Иван Славков и Ангел Букорещлиев организират първата оперна трупа в България като отделение на “Столичната драматично-оперна трупа”. Спектаклите – 12 цели опери и откъси от 11 опери, с участието на българи, чехи и италианци в съпровод на пиано, на Гвардейския оркестър, оркестъра на Шести пехотен полк и хора на Италианското певческо дружество се приемат с неочакван успех.

През май 1891 драматичното отделение се обособява като отделна трупа “Сълза и смях”, а оперното – като Столична българска опера. Поради финансови затруднения и липса на държавна поддръжка на 1 октомври 1892 с указ се обявява разформироването на трупата.

В началото на 20 век постепенно отново се пробужда интересът и се подготвя обществеността за създаване на опера в София. Статията на Петко Наумов “Опера” слага началото на една продължителна борба “за” и “против” българската опера. Пророчески звучат думите му във в. “Ден” /1908/ – “Повече самоувереност, господа песимисти, повече уважение към музикалните дейци, посветили се всецяло на едно дело, което ще бъде гордост на България”.

Най-после привържениците на оперното изкуство взимат връх. На 18 октомври 1908 “Българската оперна дружба” изнася първото си пробно представление – откъси от “Фауст” на Гуно и “Трубадур” от Верди. Фирмата “Оперна дружба” е регистрирана официално на имената на Драгомир Казаков, Константин Михайлов-Стоян, Иван Вульпе, Димитър Попиванов и Стоян Николов. Освен тях в трупата участват и Златка Куртева, Богдана Гюзелева-Вульпе, Мара Василева, Олга Орлова, Дойчинка Коларова, Желю Минчев, Панайот Димитров, диригентите Хенрих Визнер, Алоис Мацак, Тодор Хаджиев, хормайсторите Добри Христов и Константин Рамаданов. От края на 1908 започва формирането на щатен хор.

На 5 юни 1909 е представена първата постановка на цяла опера – “Палячи” от Леонкавало. Наред с произведения от световната оперна класика се играят и първите български оперни творби – “Сиромахкиня” от Емануил Манолов, “Камен и Цена” от Иван Иванов и Вацлав Кауцки, “Борислав” от Маестро Георги Атанасов и “Тахир Беговица” от Димитър Хаджигеоргиев.

В трупата на Дружбата постепенно се вписват имената на изтъкнатите български певци Петър Райчев, Стефан Македонски, Христина Морфова, Ана Тодорова, Мария Милкова – Золотович, Цветан Каролев, Петър Золотович, Диана Герганова, Пенка Тороманова, Мария Митович и др., постановките се осъществяват от Драгомир Казаков, Константин Михайлов – Стоян, Петър Райчев, Христина Морфова, танците са дело на Александър Александров, Пешо Радоев, Руска Колева. Декорите и костюмите се проектират от родоначалника на българската сценография Александър Миленков. Спектаклите се съпровождат от военни духови оркестри като през 1920 се създава първият щатен оркестър от 32 музиканти, сред които са Саша Попов, Тодор Лечев, Никола Стефанов, Арсени Лечев и др.

До 1922 Българската оперна дружба се поддържа от неуморната работа и ентусиазма на творци, които успяват да докажат, че в България има условия за оперно изкуство. Борбата за признание се увенчава с успех – през 1922 Дружбата става държавна и се именува Народна опера. Художественото ръководство се осъществява от диригентите Мойсей Златин, Маестро Атанасов, Тодор Хаджиев, режисьорите Драгомир Казаков, Николай Веков и Христо Попов. От 1923 директор в продължение на няколко години е Петко Наумов. Независимо от продължилите проблеми, от спадовете и кризите, операта утвърждава обществения си престиж, репертоарът става все по-разнообразен и очертава основните си линии на западноевропейска класика, руски и български оперни заглавия, укрепва професионализмът и стремежът за изграждане на ансамблов театър.

През 20-те и 30-те години се открояват имената на певци като Елисавета Йовович, Цветана Табакова, Катя Спиридонова, Констанца Кирова, Събчо Събев, Илка Попова, Михаил Попов, Павел Елмазов, Михаил Люцканов, Георги Хинчев, Иван Петров, последвани по-късно от Надя Тодорова, Сийка Петрова, Любен Минчев, Евгений Ждановски и др. Много от следващите поколения певци усвояват от тях основните принципи на вокално и актьорско майсторство. Иван Вульпе полага основите на българската вокална педагогия, а някои от видните певци успоредно със сценичната си дейност се формират и като педагози.

През 30-те години в състава на театъра влизат изтъкнатите певци Христо Бръмбаров, Тодор Мазаров, Таня Цокова, Райна Стоянова, Константин Каренин, Любомир Вишегонов, а малко по-късно Надя Афеян, Виргиния Попова, Георги Белев, Стоян Коларов, Димитър Ненков, Коста Гецов, Димитър Кожухаров, Иван Масларов и други. С голямо значение е творческата дейност на диригентите Мойсей Златин, утвърдил линията на руската оперна класика в репертоара, Исай Добровен, Юрий Померанцев, Херман Щанге, Емил Купер, Асен Димитров, Саша Попов, Венедикт Бобчевски, Атанас Маргаритов. Асен Найденов проявява своя голям талант и впоследствие дълги години ще осъществява музикалното ръководство на театъра. Режисурата на постановките е дело на Илия Арнаудов, Драган Кърджиев, Христо Попов, а сценографията на Пенчо Георгиев, Преслав Кършовски, Иван Пенков, Асен Попов и на ветерана Александър Миленков. Сред ръководителите на трупата са Владимир Василев, Константин Сагаев, Петко Стайнов.

Наред с въздигането на оперната трупа се комплектува и балетната трупа с нейния първи самостоятелен спектакъл през 1928 – “Копелия” на основателя на професионалния балет в България Анастас Петров. Голямо събитие за почитателите на операта и нейните творци е гостуването на Феодор Шаляпин през 1934 в “Борис Годунов” и “Княз Игор”, на “Опера комик” от Париж и на театър “Сан Карло” от Неапол. Сред стотицата оперни премиери се отличават постановките на “Княз Игор”, “Борис Годунов”, “Хованщина”, “Садко”, “Иван Сусанин”, “Китеж”, “Сорочински панаир”, “В долината”, “Турандот”, “Вертер”, “Дон Паскуале”, “Лоенгрин”, “Жонгльорът от Нотр Дам”, “Дон Карлос”, “Продадена невеста”, “Орфей”, “Иродиада”, “Рейнско злато”. Раждат се някои от класическите български оперни творби “Гергана” от Маестро Атанасов, “Цар Калоян” от Панчо Владигеров, “Янините девет братя” от Любомир Пипков, “Женско царство” и “Саламбо” от Веселин Стоянов.

Благодарение на таланта и инициативността на първосъздателите Софийската опера успява за кратко време – от 35 години, да се развие с невероятно бързо темпо и да измине пътя на театри с вековна история. След бомбардировките през 1944 операта прекратява дейността си за кратко време. През 1945 директор става големият български композитор Любомир Пипков, от 1946 главен диригент е Асен Найденов, артистичен секретар – композиторът Георги Димитров, диригенти Асен Димитров, Атанас Маргаритов, Михаил Лефтеров, режисьори Боян Дановски и Илия Иванов, главен балетмайстор Анастас Петров.

Сериозно влияние за укрепване на операта оказва увеличаването на държавната субсидия в периода след 1945. Това дава възможност да се комплектуват пълноценно всички звена и да се обърне сериозно внимание на повишаване качеството на сценичната продукция. Наред с българските творци в осъществяване на постановките участват и някои изтъкнати майстори на руския оперен театър като режисьорите Павел Румянцев, Евгений Соковнин и Борис Покровски, балетмайсторите Нина Анисимова, Николай Холфин, Леонид Лавровски, Юрий Григорович, Вахтанг Чабукиани, редица художници, педагози и т.н. С “Война и мир” и особено “Хованщина” на Борис Покровски операта представя на няколко задгранични турнета пред европейската музикална публика и специалисти високото ниво на своето художествено творчество.

В края на 40-те в театъра навлизат нови диригенти, певци, балетисти, сценографи, повечето от които са специализирали или са подготвени в СССР, а някои в големите европейски музикални институти. По това време правят първите си постановки режисьорите Михаил Хаджимишев и Петър Щърбанов, последвани от Емил Бошнаков и Николай Николов.

Заедно с тях в различни периоди от време творят диригентите Емил Караманов, Константин Илиев, Радосвета Бояджиева, Добрин Петков, Васил Казанджиев и др.

Дългогодишно и ползотворно е присъствието на имена като диригентите Руслан Райчев, Иван Маринов, Михаил Ангелов, Борис Хинчев, Недялко Недялков, хормайсторите Димитър Гончаров, Ангел Самоковлиев, Любен Кондов, Любен Пинтев, Любомир Каролеев, Христо Казанджиев, сценографите Асен Попов, Нева и Никола Тузсузови, Ана Хаджимишева, Мариана Попова, Константин Радев, Бояна и Радостин Чомакови.

Десетки надарени творци – певци, диригенти, художници, балетисти, репетитори, корепетитори, както и екипи от технически и административни сътрудници служат предано на олтара на оперното изкуство, а личните им професионални успехи са част от общия просперитет на театъра.

Наред с крупните фигури на Илка Попова, Катя Спиридонова, Сийка Петрова, Надя Тодорова, Таня Цокова, Христо Бръмбаров, Михаил Попов, Михаил Люцканов, Събчо Събев, Любен Минчев, Павел Елмазов, Георги Хинчев и др., в края на 40-те и през 50-те години се открояват забележителните дарования на Райна Михайлова, Екатерина Апостолова, Лиляна Барева, Надя Афеян, Катя Попова, Мати Пинкас, Юлия Винер, Илия Йосифов, Никола Николов, Димитър Узунов, Николай Гяуров, Любомир Бодуров, Надя Шаркова. През следващите няколко десетилетия постепенно се утвърждава поколението на изтъкнатите творци Александрина Милчева, Асен Селимски, Благовеста Карнобатлова-Добрева, Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Павел Герджиков, Райна Кабаиванска, Стефан Еленков, Стоян Попов, Бойка Косева, Галя Йончева, Димитър Петков, Иван Велчев, Никола Василев, Никола Смочевски, Николай Стоилов, Сабин Марков, Стефка Евстатиева, Стефка Минева, Христина Ангелакова, Румяна Барева, Румен Дойков, Димитър Станчев, Людмила Хаджиева и др., чиито творчески изяви в България и чужбина очертават важен етап в българското оперно-изпълнителско изкуство Продължавайки традицията, заложена от основателите, театърът утвърждава ансамбловия стил с равностойно участие на певци, хор, оркестър, балет. Особено силно впечатление това прави при гостуването на състава в страни с големи традиции в оперното изкуство като Австрия, Франция и Италия – “Триумф на ансамбловия театър. Бяхме свидетели на един изключителен певчески ансамбъл, в който не може да се види нито едно слабо място.” /в. “Винер цайтунг”/.

Творческите колективи на операта – хор, оркестър и балет се изявяват и самостоятелно на сцената на театъра и в чужбина.

Хорът, изграден като хомогенен ансамбъл с красива, славянска емисия , изнася самостоятелни концерти с оперна , църковнославянска и хорова музика . Херберт Фон Караян го е канил за участие в Залцбургския фестивал и за записи.

Оркестърът – монолитна общност от талантливи инструменталисти с академично образование, работи с най-големите български диригенти и композитори, а в професионалното му израстване са оставили творческа следа и изтъкнати чуждестранни творци . Негови солисти в концертни изяви са Николай Гяуров, Мирела Френи, Никола Гюзелев, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Георги Чолаков, Михаил Светлев, Никола Николов, Агнес Балца, Александрина Милчева, Хосе Карерас, Пласидо Доминго, Монсерат Кабайе, Хуан Понс, Елена Образцова, Олга Бородина.

Ръководителите на операта – Стоян Г. Стоянов, Веселин Стоянов, Димитър Петков / през два периода/, Илия Йосифов, Марин Големинов, Димитър Тъпков, Александър Гетман, Димитър Узунов, Руслан Райчев /през два периода/, Светозар Донев – все крупни творчески фигури, следват линията за изграждане на художествения облик на Софийската опера на базата на един разнообразен репертоар от западноевропейска класика, руски класически и съвременни творби и български музикално-сценични произведения. Сред най-значимите са постановките на “Аида” /1951, 1972/, “Фауст” /1955/, “Вълшебната флейта” /1957/, “Фиделио” /1957/, “Отело” /1953/, “Летящият холандец” /1959/, “Дон Карлос” /1960/, “Манон” /1960/, “Турандот” /1961/, “Дон Жуан” /1963/, “Тоска” /1963, 1972/, “Бохеми” /1966/, “Набуко” /1967/, “Лоенгрин” /1968/, “Пепеляшка”/ 1968/, “Макбет” /1974/, “Андре Шение” /1976/, “Италианката в Алжир” /1980/, “Мефистофел” /1982/, “Танхойзер” /1983/, “Норма” /1983/. Руската класика е представена с “Борис Годунов” /1965, 1971, 1983/, “Дама пика” / 1955, 1973/, “Княз Игор” /1964, 1974/, “Евгений Онегин” /1970/ и др. На първото си турне в Москва театърът представя операта на Любомир Пипков “Момчил”. След нея се нареждат премиерите на творби от Марин Големинов, Парашкев Хаджиев, Константин Илиев, Александър Райчев, Жул Леви, Александър Йосифов.

С демократичните промени в България се променят и условията на финансиране дейността на операта. С встъпването в длъжност на Пламен Карталов през 1994 като директор на операта усилията се насочват към подсигуряване на средства за постановъчна дейност чрез копродуциране, спонсориране и др. Осъществяват се нови контакти за представяне на продукцията в чужбина – първи турнета в САЩ и Япония, първи участия на музикални форуми в Швейцария, Гърция, Турция и др. Търсят се интересни форми за предизвикване на зрителския интерес и приобщаване на нова аудитория. Традиционни стават Великденският фестивал, Коледните вечери, Новогодишните спектакли и концерти – На чаша новогодишно шампанско в операта, летните спектакли на открито, концертните изпълнения на опери, камерните спектакли.

Директорите на Националната опера и балет – Христина Ангелакова и Борислав Иванов, които ръководят театъра последователно през 2001-2007, продължават усилията за поддържане дейността в трудните финансови условия. Към интересните събития от предишните години, станали вече традиционни, те осъществяват нови инициативи за привличане на публика и разнообразяване на репертоара.

От декември 2007 ръководството на операта отново се поема от проф. Пламен Карталов.

От 1994 до днес репертоарът на Националната опера и балет включва наред с най-известните класически заглавия непознати, или отдавна неиграни на наша сцена произведения. В гала спектакли и концерти участват световноизвестни български оперни певци, някои от които са поели по звездния си път от сцената на Софийската опера. Българският зрител се наслаждава на представления с участието на Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова / починала 2005/, Райна Кабаиванска, Александрина Милчева, Николай Гяуров /починал 2004/, Никола Гюзелев, Стоян Попов, Бойко Цветанов, Калуди Калудов, Дарина Такова, Цветелина Василева, Красимира Стоянова, Юлиан Константинов, Орлин Анастасов.

Стремежът за успешно решение на проблема с певческите кадри води до стесняване на контактите на Националната опера и балет с Българската държавна консерватория, до планиране на съвместни продукции и т.н.

За насърчаване на младите певци важно значение има Националното прослушване “Нови гласове”. Сред избраните от 100 кандидати на последното му издание /2008/ са бъдещите участници в новосъздаденото “Оперно студио” към Националната опера и балет.

Израз на подкрепата на младите певци е и домакинството на Международния конкурс за млади оперни певци “Борис Христов” и провеждането на третия му тур със спектакли на театъра.

Специални грижи се полагат за приобщаване на най-младата публика. Интересът към Детската образователна програма “Отиваме на опера”, която стартира през февруари 2008, е много голям. Спектаклите през първите два месеца са посетени от над 4000 млади зрители от 3 до 14 години.

От създаването си до днес Националната опера и балет изпълнява основната си функция на културно средище за съхраняване и доразвиване традициите на националното музикално-сценично изкуство. Това театърът съумява да осъществи като подклажда жизнената връзка с най-верния си поддръжник – своята публика!

История на националния балет
Националният балет отбеляза своето осмо десетилетие. Първият професионален български балетен спектакъл “Копелия” на Анастас Петров се представя на 22 февруари 1928.

Оттогава започва летоброенето на Националната балетна трупа, приобщена към Националната опера още от своето създаване. През изминалите години Националният балет израства до редица паметни върхове, признати с възторжена тоналност в рецензии и отзиви на безкомпромисния съдник – световната критика.

Още от самото си зараждане българският балет синтезира в търсенията си руската класическа Школа и немският свободен изразен танц. И докато Анастас Петров предлага свои редакции на класическите балети “Копелия”, “Шопениана”, “Раймонда”, “Куклената фея”, “Жизел”, “Лебедово езеро”, “Есмералда”, както и първото произведение с национална тематика “Змей и Яна” от Христо Манолов /1937/, през този период у нас твори ярката представителка на немския свободен изразен танц Мария Димова, намерила нов прочит на българския фолклор в постановките си “Нестинарка” от Марин Големинов /1942/, “Герман” от Филип Кутев.

След 1945 влиянието на руската класическа школа се засилва. Дори балетите върху фолклорни мотиви се създават от чужди, предимно руски хореографи. Така се раждат “Хайдушка песен” от Александър Райчев в хореографията на Николай Холфин, “Легенда за езерото” от Александър Райчев в хореографията на Нина Анисимова, “Мадарският конник” от Димитър Сагаев и хореографията на Иржи Немечек, “Папеса Йоанна” от Веселин Стоянов в хореографията на Витолд Борковски. Същевременно българските хореографи, усвоили опита от балетните десетилетия, заемат достойно място в репертоара на Националната ни трупа – Нина Кираджиева с “Нестинарка”, “Бахчисарайски фонтан” и “Лауренсия”, Богдан Ковачев с “Петрушка”, “Дафнис и Хлоя”, “Хайдушка песен” и “Изворът на белоногата”, Галина и Стефан Йорданови с “Ромео и Жулиета”, Асен Гавриов с “Чудният Мандарин”, “Спартак” и “Копелия”, Петър Луканов с “Дъщерята на Калояна”, “Козият рог”, “Легенда за любовта” и “Парижката Света Богородица”, Маргарита Арнаудова с постановките си “Сътворението на света”, “Сянката” и “Нестинарка”.

Двете тенденции за съхранение и развитие на класическия репертоар и създаване на нови съвременни произведения се запазват до днес. Наред с “Жизел”, “Спящата красавица”, “Лебедово езеро”, “Шопениана”, “Пахита”, “Силфида”, “Дон Кихот”, в афиша на Националния балет се вписват имената на известни шедьоври като “Ромео и Жулиета” /хореография Олег Виноградов/, “Каменното цвете” и “Лешникотрошачката” /хореография Юрий Григорович/, “Блудният син” /хореография Иржи Немечек/, “Пролетна приказка” и “Ескизи” /хореография Анастас Петров/, “Бумеранг” /хореография Борис Ейфман/, “Зле опазеното момиче” /хореография Алберто Алонсо/, “Федра”, “Ромео и Жулиета” и “Сюита в бяло” /хореография Серж Лифар/, “Пепеляшка” и “Недовършена симфония” /хореография Питър Ван Дайк/, “Ла пери” /хореография Жорж Скибин/, “Дамата с камелиите” /хореография Пиер Лакот/, “Зорба Гъркът” /хореография Лорка Масине/, раждат се експерименталните постановки на Боряна Сечанова, Донвена Пандурси, Хикмед Мехмедов и на младите хореографи – танцьори от трупата Анна Пампулова, Мариана Крънчева, Йордан Кръстев.

Творците от Националния балет – хореографи и изпълнители, играят основна роля в създав ането на националната изпълнителска школа. Пионерите Анастас Петров, Нина Кираджиева, Лили Берон, Люба Колчакова, Валя Вербева, Пенка Енчева, Живко Бисеров, Асен Гаврилов, Крум Янков изграждат свои възпитаници, които достойно ги заместват на сцената – Вера Кирова, Красимира Колдамова, Калина Богоева, Маргарита Димитрова, Цвета Джумалиева, Ичко Лазаров, Антон Стойнов, Емилия Кирова, Анастас Самев. Самите те подготвят новите балетни поколения – Бисер Деянов, Евгения Кръстева, Бойко Неделчев, Мариана Денева, Ясен Вълчанов, Милена Симеонова, Силвия Томова, Мария Илиева, и младите Диляна Никифорова, Веса Тонова-Кръстанова, Дарина Бедева, Мариана Крънчева, Росен Канев, Трифон Митев, Калоян Бояджиев. Танцьорите от Националния балет са възпитаници на Националното училище по танцово изкуство в София и на руските академични балетни училища в Москва и Санкт Петербург. През последните години ръководители на трупата са изтъкнатите творци на българския балет Петър Луканов, Хикмед Мехмедов, Ясен Вълчанов, Мария Илиева.

Националният балет гостува с голям успех в чужбина с цели спектакли и концертни програми. Високо е оценено и участието му в редица международни фестивали.

МАГИЯТА НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИЗБОР

откъс от: “Дядо ми Лазар Парашкеванов и неговите сбъднати мечти” – Рада Бакалова – Седлоева

Изминаха 50 години от онзи есенен ден на 1953, в който Софийската Национална ОПЕРА, уютно приютена в прегръдките на монументалния дом-паметник “Ал.Стамболийски”, официално влезе в нов дом, заел достойно място сред известните сгради от този вид в света. Любопитната и драматична история, съпътствала събитията, предопределяли проектирането и построяването на култовата за столичани сграда, започва от 1921, когато БЗНС със средствата на учредения за целта фонд”Съюзна сграда” купува мястото на техническото училище в София на ул.”Врабча”№ 1. Теснотията в двуетажната паянтова къщурка обаче не се нрави на хората, хванали наскоро кормилото на държавата. Александър Стамболийски, тогавашният министър-председател на България, току-що завърнал се от “стодневната” си обиколка из Западна Европа, решава въпроса, като избира инж. арх.Лазар ПАРАШКЕВАНОВ, с когото имат добри приятелски отношения още от 1908, за АВТОР, АРХИТЕКТ-ПРОЕКТАНТ И ГЛАВЕН ИЗПЪЛНИТЕЛ НА ЗЕМЕДЕЛСКИ ДОМ. Постройката трябва да е изградена пак там, на ул.”ВРАБЧА” 1, с внушителни парадни входове, асансьори, мраморни стълбища, богата вътрешна и външна архитектура, импозантна каменна фасада и повече градивни материали от български произход. Младият тогава Парашкеванов, дипломирал се през 1920 в Прага по специалностите строително инженерство и архитектура и зареден с енергия, възгледи и познаня за европейските тенденции, приема ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО. След обстойно проучване на терена, изготвяне на идейни скици и уточняване на куп подробности около изграждането на дома, още през есента на 1922 представя генералните планове на земеделския лидер. А той, очарован от супермодерната фасада на бъдещата сграда, дава съгласието си да започне изграждането й след началото на строителния сезон през идната година. Но идната година е 1923 – белязана с Деветоюнския преврат и жестокото убийство на Стамболийски…Проектът потъва в мъглата на последвалите времена на обществено-политически превратности и лични изпитания.

Магията на историческия избор обаче закриля Парашкеванов по стръмния път към набелязаната цел. След дълги професионални митарства, през април 1947, той отново е избран за главен архитект-проектант и ръководител на изграждането на замисления преди четвърт век земеделски дом. Което е ЗВЕЗДИЯТ МУ МИГ – хваща последната възможност за построяване на подобен по размери и символика монумент. Недописаната все още архитектурно-строителна сага започва с тържествено полагане през студената пролет на 1947 на основния камък на бъдещата съюзна сграда и с небивало по размерите си мащабно строителство върху терена на БЗНС, затворен между улиците:”Врабча”,”Париж”,”Раковски” и бул.”Дондуков”. Нататък следва болезнено релистична, противоречива, деликатна и със задължителен политически привкус взривоопасна битка не само на строителната площадка. Парашкеванов е принуден да поддържа повече от всякога, “духа и физиката си в добра кондиция”, за да премине успешно през огъня и уловките, заложени в дяволския лабиринт на честта. Поведението и отношението му към заобикалящата среда вдъхват кураж и надежда на хората дори в случаите, когато под “ножа” на изискванията за застрояване на квартала и коренно променената обществено-политическа обстановка у нас падат одобрените някога генерани планове… НАЛОЖЕНИТЕ ИЗМЕНЕНИЯ в навечерието на строежа изглеждат НЕРЕШИМИ. Дори твърдоглавите земеделци, волю-неволю, признават публично, че Парашкеванов държи в ръцете си ключа към техния съюзен дом и е единственият, който знае формулата за пренареждане на гигантския пъзел, разбъркан от безпощадното време. И той задвижва събитията. Залагайки на инженерните си познания от политехниката в Прага, започва бързо, но качествено да разчиства лавината от изчисления. Прецизните преизчисления извършва въоръжен с молив, чешка гума “слонче”, обикновена мащабна линийка, комплект пергели “KERN” и някои други, позабравени днес “тайнствени” помагала. Виждала съм смайващи резултати от подобни занимания върху разпънатия и закрепен с кабарчета върху чертожната дъска паус, който за нула време се изпълваше с цифри, формули, сложни уравнения и други изчисления, придружени понякога от миниатюрни чертежи или скици на отделен обект или детайл.

Особената политическа обстановка, ограничените средства и застроените междувременно околни терени обаче са пречка пред същинското начало на строежа. Местата по бул.”Дондуков” са заети от две големи постройки: на Военноиздателския фонд и на 6-етажната жилищна кооперация на ъгъла с ул.”Раковски”, както и от няколко по-дребни сгради по ул.”Париж” и “Врабча”, направени за нуждите на “народната”власт. Тези наричани от дядо ми почти гальовно “твърде неблагоприятни обстоятелства” направо бледнеят пред КАРДИНАЛНИЯ ПРОБЛЕМ : КАКВО ТРЯБВА ДА Е ЦЕНТРАЛНОТО РА ЗПОЛОЖЕНИЕ НА ГЛАВНАТА ОС НА КИНОТЕАТЪРА И ВХОДА КЪМ НЕГО?; Изненадващо Парашкеванов прави сензационно предложение , преобръщащо на 180 градуса неговите собствени дотогавашни проекти и изчисления, което обаче мигом се превръща в единственото правилно решение. Според прословутите планове от 1922 , придружени с рисунка на супермодерната фасада на бъдещата сграда, която и днес впечатлява архитекти, любители на шедьоври и заинтригувани граждани, централната фасада и главните входове за конгресната зала и съюзния дом са разположени откъм бул. “Дондуков”. Но идеалният някога фронт става неизползваем заради споменатата жилищна кооперация и тенденциите към драстично нарастване на уличия трафик по булеварда. По същите причини, както и поради непреодолимия наклон на това място “не върши работа” и ул.”Раковски”. Надделява разумът. Заинтересуваните от построяването на дома-паметник подкрепят идеята малката, тиха и спокойна уличка “Врабча”, отъждествявана някога с БЗНС, да поеме лицето на бъдещия съюзен дом.

Парашкеванов превъзмогва денивелацията на стръмния терен, като поставя пода на първия балкон наравно с нивото на “Врабча” с едно изкачване от пет стъпала. Разпределението надолу – към партера, и нагоре – към балконите става от фоайето на първия балкон…

След всевъзможен натиск по отношение на проекта от разни “доброжелатели”, отявлени недоброжелатели и чиновници от Столичната община, накрая работата потръгва. “… През лятото на 1948 – пише Парашкеванов – привършихме с укрепването на съседните сгради и улици, под които бяхме слезли на повече от 12 – 13 метра…Основите бяха готови, избените зидове – бетонни, имаше три железобетонни плочи на ул.”Раковски” и втори балкон на кинотеатъра…Неочаквано, през късната есен на 1948, управата на Народната опера започна да се навърта около строежа и удобния театрален салон, който строяхме за свои нужди. Заговори се, че операта била решила да наеме сградата, но при условия, че я приспособим за нейната спесифика ?! На 7 февруари 1949 Постоянното присъствие на БЗНС официално потвърждава решението на Министерския съвет за ОРИЕНТИРАНЕ НА ПОСТРОЙКАТА КЪМ ИЗИСКВАНИЯТА НА ОПЕРАТА. Паметен ден, на който получих височайшо нареждане да започна с преобразуване на построеното…и да направя нови планове в извънредно кратки срокове. На 11 февруари 1949 издадох писмена заповед за СЪБАРЯНЕ НА ОНЕЗИ ПОСТРОЕНИ ВЕЧЕ ЧАСТИ НА СГРАДАТА, които по моя преценка щяха да пречат. През март 1949 излезе министерско постановление за “НАГАЖДАНЕ ” на строежа към нуждите на операта. Това обстоятелство наложи ПЪЛНО ПРЕРАБОТВАНЕ НА ПОСЛЕДНИЯ УТВЪРДЕН ПЛАН…или с една дума – на всички планове, следващи архитектурния. Притиснат от ситуацията, чертаех на крак спешни детайли, които веднага предавах за по-нататъшно изпълнение, за да не се наруши редът на планираните строителни работи…” Едва ли някой днес се замисля за задкулисните проблеми, свързани със създаването на подобна сграда в България преди 50 години. За да избегне провала, архитектът трябва да бъде сигурен в съвършено точно изчислените и спазени пропорции на всички градивни елементи, осигуряващи спойка между изкуство, монументалност, удобство, комуникации, механизация, осветление, отопление, вентилация и накрая АКУСТИКАТА, без която нито една оперна зала не би оживяла. Но и този път Парашкеванов извадил късмет, тъй като “онази красива синя птичка”, която рядко кацала върху рамото на архитектите, дръзнали да строят опери, проявила особена благосклонност към Софийската опера. Той обаче си отдъхнал малко по-спокойно едва когато от новата сцена прозвучали като балсам за душата му думите на Тодор Мазаров, изречени ясно и отчетливо по време на гастрола му в България през 1954 :”Новата опера е гордост и чест за България. С архитектурното си съвършенство тя се нарежда сред най-добрите европейски оперни театри. Възхитен съм от отличната й акустика!”

Майка ми арх. Йорданка Парашкеванова – Бакалова, която работи професионално редом с баща си през дългия строителен период, разказваше друга любопитна случка от онова време. “… След приключване строежа на операта пристигна специална комисия за приемане на зрителната зала и проверка на акустиката. Ние всички бяхме там…Когато специалистите по акустика се настаниха на различни места в залата, оркестърът тихо засвири, а някои от певците запяха. Навсякъде се чуваше превъзходно…Баща ми, след като се увери в акустичните възможности на залата, покани за участие Херман Абендрот, който прие поканата, пристигна в България и остана очарован от това, което чу и видя. Когато се разделяше с нас, прочутият в цял свят диригент поздрави баща ми и каза, че “след Миланската скала залата на Софийската опера има най-хубавата акустика в Европа…”

Освен от световноизвестните оперни светила безспорните качества на театъра са оценени и от професионалистите, и от силния тогава певчески състав с главен диригент Асен Найденов. Илка Попова, Никола Николов, Илия Йосифов, Димитър Узунов, Николай Гяуров, Михаил Попов, Михаил Люцканов, Юлия Винер, Виргиния Попова, Катя Попова, са само някои от звездите, отдали таланта си на българската оперна сцена, превръщайки я заслужено в национална гордост. С отбелязване на половин век от изграждането на оперния храм ще бъде отдадена най-после и дължимата почит на инж.арх.Лазар Парашкеванов. И на вложения от него всеотдаен и в отделни моменти героичен труд за успешно сътворяване на онази архитектурна симфония, наречена “оперна сграда”, смятана за най-възвишената и най-сложна форма на строителство в архитектурата.

Почти едновременно с операта отварят врати и незабравимите за софиянци и техните гости – ресторант “ОПЕРА” и кафе-сладкарница “ОПЕРА”. През есента на 1957 , 10 години след началото на епопеята по създаване на дома-паметник, влиза в действие и СЪЮЗНАТА СГРАДА с великолепните си заседателни зали и уютни кабинети. Едва тогава монументалият комплекс заработва на пълни обороти като добре смазан и надежден механизъм. Така и до днес…

Софийска опера и Балет – operasofia.bg
Адрес: гр. София, бул. „Дондуков” № 30
Тел.: 02 800 62 66; 02 987 70 11; 02 800 64 44
E-mail: reservations@ operasofia.bg