ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ БАЛЧИК

Историческият музей в град Балчик се намира в близост до Етнографският музей и е едно от най-посещаваните места в града. Музея е известен с богатата си история. През 1907 година в региона са започнати първите археологически разкопки, дело на Карел Шкорпил. По време на разкопките e открита и проучена гробница на римски лекар от втори век след Христа. Откритата гробница включва разнообразни бронзови, глинени и стъклени съдове, хирургически принадлежности и инструменти.

През тридесетте години идеята да се открие исторически музей е вече реалност. Решено е той да се помещава близо до морския бряг, в самостоятелна сграда, специално пригодена за целите му. В края на 1936 година по-голяма част от подготовката е направена и през лятото на 1937 година музеят отваря официално врати за посетителите. Изложените ценности са предимно археологически находки, поражда се и идея да се съберат експонати, като голяма част от местните жители, даряват много ценни предмети. Но за нещастие Историческия музей има печална участ, защото в края на месец август през 1940 година, всички експонати, картини и ценности са натоварени на параход и биват отнесени в Румъния.

Но това не е края, защото от момента на създаването на този исторически музей до наши дни на територията на град Балчик и региона се извършват множество ерхеологически проучвания. Правят се много разкопки и сондажи на обекти с национално значение. Някои от по-известните обекти са селището в местността Дженни баир, античната надгробна могила в местноста Таушен тепе, късноантичната крепост в квартал Хоризонт, както и античния храм на Понтийската майка на боговете.

В исторически музей Балчик е представена експозиция подредена в хронологически ред, която представя историята на града още от възникването му през шести век преди Христа до освобождаването му от румънската окупация през 1940 година. Експонатите са културни ценности, открити в Балчик и околностите, представляват предмети от стъкло и керамика, скулптурни изображения на Кибела, епиграфски паметници, както и архитектурни детайли и колекции от монети. В музея са изложени снимки и документи представящи стопанския и политически живот на Балчик след Освобождението орез 1878 година до възвръщането му към отечествените предели след края на румънската окупация през 1940 година.

В исторически музей Балчик се съхраняват над двадесет хиляди културни ценности, които са част от културното наследство на страната ни.

Обща беседа – история на галерията, описание и дейност

Красив и пленителен, Балчик е от тези градове, които привличат, вдъхновяват и остават завинаги в сърцето. С неповторимата си природа и амфитеатрално разположение той е любим град на много творци –художници, поети, музиканти. Белият град, както го наричат, заради варовиковите скали, които обгръщат живописни улички и къщи, крие древна история. В началото на XX в. започват първите археологически разкопки и проучвания, които дават тласък на музейната дейност.
Първият музей официално отваря врати през 1937 г., с археологическа експозиция и картинна галерия. Когато през 1940 г. Южна Добруджа се връща в пределите на България всички експонати от музея са изнесени в Румъния /от 1919 г. до 1940 г. по силата на Ньойския мирен договор Балчик е румънска територия/. Според архивни данни това са около 55 живописни творби, някои редки старопечатни книги и антични скулптури.
Двадесет години по-късно възниква необходимост от възстановяването му. Започва събирането на художествени творби. Националната художествена галерия дарява 76 произведения живопис, графика и скулптура на български художници. Заслуги за организацията и подбора на творбите имат Клара Петкова (1908-2003) – уредник в музея и художникът Никола М. Даскалов ( 1924-2001 г.). Заедно с дарения на балчиклии на 25 май 1965 г. се открива експозицията „Балчик и морето”.
Музей и галерия продължават да се помещават в една сграда, но постепенно фонда им нараства. Поради нужда от експозиционна площ и фондохранилище, през 1987 г. картинната галерия се премества в красива и стилна сграда – бивша гимназия на града. Строена в края на XІX в. и реконструирана със средства от фонд „1300 години България” тя е сградата, където се намира галерията днес. През 2015 г. след извършен пълен ремонт на вътрешното пространство, галерията се открива със съвършено нова визия. Средствата за нейното обновление са отпуснати от Община Балчик, а идейния проект, в който са включени характерните за Балчик елементи – камък и дърво е дело на арх. Иво Попов.
Художествената галерия се разполага на два етажа. На първият етаж са отредени четири зали за временни и гостуващи изложби и зала за чуждестранно изкуство. В централната зала е разположена статуя на бог Дионис /реплика на гръцки оригинал, открита в града ок. 1945 г./ – символ на древното име на града Дионисополис. Фоайето, което посреща посетители и гости, се използва за прожектиране на филми свързани с изкуството и историята на града.
На вторият етаж се намира постоянната експозиция на галерията, с творби на съвременно българско изкуство – живопис, графика и скулптура. Нейният тематико-експозиционен план е направен през 2008 г. от специалисти от Института по изкуствознание при БАН. Предходната година специалистите успешно извършват експертна оценка и дигитализация на фонда.
Постоянната експозиция е разгърната в две основни зони – изкуство от първата половина на XX в. и от преходния период /до края на 50-те години/ и изкуство през втората половина на XX в. /от началото на 60 –те години до края му/.
Най-интересен и представителен е живописния раздел. В него присъстват творби на утвърдени имена като Владимир Димитров – Майстора, Бенчо Обрешков, Дечко Узунов и други значими български художници. В зоната отредена за изкуството от втората половина на XX в., намират място творби, които говорят за по-ранните етапи от творчеството на известни, съвременни художници. Ориентирана предимно към морето и крайбрежния пейзаж, експозицията предлага много стойностни пейзажи от стария Балчик, портрети и натюрморти, рисувани от български класици. Творби на именити наши графици разнообразява и допълва експозицията.
В залата за чуждестранно изкуство са показани четиринадесет живописни платна от единадесет румънски художници творили в Балчик през 30-те години на миналия век. Сред тях са имената на автори, които имат водеща роля в румънската живопис след началото на XX в. По това време „Белият град” привлича силно румънските интелектуалци и творци, с щедрата си природа и ориенталско излъчване. В колекцията преобладава пейзажната живопис и представя Балчик в сложни и богати багри, потънал в играта на светлини и сенки.
Балчик е роден град на скулптора Борис Караджов – Караджа /1906-1982/. Неговият талант е открит от големия румънски скулптор Щорк, който настоява младежа да завърши художествено образование в Румъния. Борис Караджов завършва Художествената академия в Букурещ /1932 г./, където по-късно става преподавател и професор. Талантливият добруджанец се прибира всяка година в Балчик. При откриване на експозицията на галерията през 1965 г. той подарява своята творба „Пиета”, заемаща централно място на втория етаж.
Интересна е колекцията от творби на известния български карикатурист Тодор Цонев, които са дарявани от автора в продължение на десет години. Това са рисунки, литографии, карикатури, графики и шаржове, както и 108 броя на в-к „Сатира”, които художникът издава, заедно с изкуствоведа – историк Мария Овчарова в периода 1990-1999 г. Това е най-голямата колекция в страната.
Художествената галерия в Балчик е културно средище, където всяка година се провеждат гостуващи изложби, изложби от пленери и фестивали, концерти и литературни вечери. Тя е домакин на международните фестивали „Процес-пространство” /фестивал за съвременно изкуство с над двадесет годишна история и единствен по рода си в България/ и „Виа Понтика” – фестивал на младите в изкуството, който събира всяка година студенти от трите национални академии за изкуства в София / НХА, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и НМА „Проф. Панчо Владигеров”/ като всяка година кани и чуждестранни студенти и преподаватели. Други ежегодни прояви са изложби от пленерите „Европейски хоризонти”, „Художници, Балчик, Любов” и добричкото Сдружение „Ателие 13”. През останалото време на годината галерията представя произведения на утвърдени автори, млади творци, ученици и деца, в различни сфери на изкуството – живопис, скулптура, графика, керамика, приложно изкуство и др., както и тематични изложби от своя фонд. Тя също е домакин на литературни срещи, концерти и уъркшопи. Всяка година през месец май по традиция се празнува европейския празник „Нощта на музеите”. Той се отбелязва с богата програма, включваща откриване на изложби, изнасяне на концерти и др. мероприятия, събирайки гражданите и гостите на града.

Етнографският музей в Балчик се помещава в красива реставрирана възрожденска къща от 60-те г. на ХІХ в. Тя представлява двуземно жилище. Първоначално е била притежание на гръцки търговец, а после на българския търговец- житар Атанас Щерев. През 1979 г. е съборена до основи и възстановена като се запазва архитектурния план, а се променя вътрешното оформление предвид експозиционните нужди. Във фонда на Етнографска къща се съхраняват над 1500 музейни единици. Изложените експонати са свързани с поминъка и начина на живот на местното население, с дома и бита, с празниците и обичаите. Те са подредени тематично, като на първия етаж са показани основните поминъци и занаяти, характерни за населението в североизточна България, а именно- земеделие, животновъдство, риболов, лозарство и винарство, и някой традиционни занаяти- бъчварство, медникарство, кожухарство, абаджийство. Като колекции експонатите са групирани в облекло, тъкани, накити, глинени и медни съдове, домашни занаяти и покъщина, занаятчийски инструментариум и оръдия на труда,предмети на труда, риболов.

На І-я етаж в две зали е разгърната експозицията „Занаяти и поминък в Балчишкия край от първата половина на ХІХ в.”- абаджийство, кожарство, бъчварство, медникарство, коларо-железарство, риболов, земеделие, скотовъдство. Показани са  диканя, вила, овчарски ямурлук, рибарски мрежи, домакински съдове и автентични оръдия на труда, характерни за поминъка на този край.

В помещението „ къщи” централно място заема огнището, около което се събира цялото семейство, до което са подредени бакъри, софра с трикраки столчета, предмети, необходими за разпалване на огъня и приготвянето на храната- перустия, конче, маша, ръжен, гърне и котле. Пъстри паници и стомни греят от полиците. Тук е водникът, на който се закачват съдовете за вода. Подът е застлан с черга, върху която е софрата. На ІІ-я етаж е развита основната тема на музейната експозиция- народното творчество, отразено преди всичко в народните тъкани и носии, с прекрасни багри и орнаменти, показващи уменията, чувството за хармония и красота на българката. Изложените носии дават представа за демографския облик на нашия край. Облеклото се различава със своето голямо разнообразие поради сложните миграционни процеси, станали през ХІХ в.- най-старото местно българско население са т.н гребенци. Те населяват предимно северозападна Добруджа, край р. Дунав. Сравнително ново за Добруджа население е това на тракийците, после следват балканджиите, между които преобладават котленците. Мъжкото облекло на добруджанското население се отнася към чернодрешното. Показана е риза от памучно платно с туникообразна кройка, дънести гащи, запасани с широк вълнен пояс. Горните дрехи са елек, антерия, на краката са обути цървули, навуща, на главата има калпак.

Женското облекло се отнася към сукманеното. В края на ХІХ в. в Добруджа се е запазило локалното разнообразие и специфика на облеклото. Традиционните носии илюстрират етнографската пъстрота на българското население в Добруджа и характеризират българското облекло от твърде обширна територия на страната.  От това облекло се създава фустеното в южна Добруджа  и сукманеното в северна Добруджа. Представени са риза с туникообразна кройка, фуста или сукман, престилка, елек и матине. На главата е забрадена кърпа.

Тъкачеството е едно от основните занятия на българката. Вложила цялото си умение, чувството си за хармония и красота, тя създава разнообразни тъкани с прекрасни багри и орнаменти, предназначени за битови нужди и за украса на дома. В експозицията са представени уреди, свързани с влакнодобива- дараци за вълна и коноп, чекръци, предачки, хурки. В отделна стая е отделено място за тъкачния стан – той е хоризонтален, тъй като домашното тъкачество е занаят, който се практикува от дълбока древност.

На втория етаж е показана и собата- най- представителното помещение в добруджанската къща. Тук могат да се видят дългите миндери, застлани с червени покривки, шарените възглавници, люлката, раклите. Разноцветието на чергите, простиращи се открай до край на пода допринасят за усещането на спокойствие, сигурност и топлина. На стената висят огледало и икона. Красиви добруджански черги и пешкири, изработени от памук, коприна и вълна се показват от раклите.

В отделна стая е представен и градския бит- с тежкото дървено огледало, мраморна тоалетка, дървен скрин, виенски столове и кресла, семеен албум.

В Етнографска къща се пази скромна колекция от произведения на местни майстори- златари. Тези накити са естествено допълнение към облеклото. Те са поместени във витрини, разграничени по видове: за украса на глава/ прочелници, висулки, подбрадници, наушници, игли, обеци/; за врата- метални гердани; за ръцете- гривни, пръстени; за кръста- метални колани с пафти, пафти, тъкани колани; Показани са и накити от мъниста и разноцветна вълна.

Външния вид на къщата приятно хармонира с цветната градина и двора пред нея.

От края на 18 в. до 30-те години на 19 в., в резултат на феодалните размирици в Османската империя, на политиката водена от царското руско правителство по заселването на южноруските територии с изселници от балканските християнски народи, както и в следствие на поредицата руско-турски войни, се наблюдават значителни демографски промени сред българското население. Така в периода на поредната война между двете империи от 1806 – 1812 г. само от Добруджа в Дунавските княжества и Южна Руския се заселват около 20 000 семейства / приблизително 100 000 души /, сред които са и 283 български фамилии от Балчик.

Следващата руско-турската война от 1828 – 1829 г. поражда едно от най-масовите преселения на българско население през епохата на османското владичество. Тогава от българските земи към Бесарабия и Молдова поемат около 130 000 българи. По-късно част от тях, неудовлетворени от тамошните условия се завръщат, но по път към родните си места, се установяват в Добруджа. Така тук се заселват десетки семейства от Тракия, Ямболско, Разградско, Шуменско, Търновско. В този слабо заселен район на Османската империя се установяват и много овчари от Котел, Жеравна, Медвен и др. В резултат на тези процеси се увеличава българското население и в Балчик. Тук новите заселници обособяват българска махала наречена „ Гемеджи махлеси „. Силен стимул за икономическото им развитие придава въвеждането на свободната търговия, премахването на монополите от турските власти и особено вдигането на забраната за износ от българските земи на житни произведения. В следствие на всичко това, балчишките българи започват постепенно да замогват, придобивайки известна самостоятелност и независимост, което от своя страна им дава и нужното самочувствие.

В началото на 40-те години на 19 в. замогналите се първенци от Гемеджийската махала решават да построят  българска църква и училище в своя квартал в Балчик.  През 1845 г. е получено разрешение от Високата порта и така е издигната църквата “ Свети Николай Чудотворец “. Изпратеният да служи в нея поп Иван, използва не каноничният гръцки, а черковнославянски език. Към църквата, по инициатива на местния патриот Кою Райчев, е открито и първото българско училище в града, където за учител е назначен Стойко Иванов. Тази инициатива на българите обаче предизвиква гнева на гръцкото духовенство. След оплакване на панелинистите новият варненски митрополит Порфирий подлага на гонения свещениците и учителите в българските учреждения. През 1848 г. българската църква е заграбена от гърците, духовниците са пропъдени,  богослужението на църковнославянски  език – забранено, а училището – закрито.

Българите в Балчик не спират опитите си за възстановяване на своята църква. Така през 1866 г., с помощта на видни български представители в Цариград, е издействан специален ферман на султан Абдул Хамид, узаконяващ възстановяването на църквата “ Свети Николай Чудотворец ”. През същата година, по инициатива на Кою Райчев, училището към църквата отново е открито. По-известни учители преподавали в него са Стойко Иванов, даскал Константин, Димитър Гавраилов, Петър Стоянов, Атанас Рачев, и др. В началото на 1870 г. в града отваря врати и първото българско читалище в Южна Добруджа. Не случайно видният наш историк проф. Велко Тонев изтъква, че балчиклии първи сред българите по цялото Черноморие подемат борбата за независима българска църква.

Посетителите на Взаимното училище могат да видят пълна възстановка на учебна стая, стая на учителя и историческа експозиция “ Балчик през Възраждането “. Училищната сграда е възстановена през 1976 г. Автор на възстановките на класната и учителската стаи е доц. Минко Гечев, като те пресъздават обстановката в училището в периода 1866 – 1867 г.

Взаимното училище е светско начално училище, като процеса на обучение продължава 2 години. Методите на работа са съобразени с новите тенденции, по това време в Европа, а именно – работи се по Бел-Ланкастерската система, по-известен у нас като взаимоучителен метод. Основната цел на този подход е широкото разпространение на началното образование и масовото ограмотяване на населението. Учениците изучават граматика, нравоучение, хигиена, естествознание, география, история, аритметика и вероучение. Издръжката на училището се поема от местното население.

Главното помещение на училището е учебната стая. Нейната вътрешна уредба отговаря на изискванията, които определят тогавашното българско светско образование – обучението да се води на български език, да се изучават светски дисциплини, да се преподава по “ взаимоучителната метода “, при която по-големите помагат на учителя при обучението на по-малките.

Събирането на децата за училище става чрез биене на дървеното клепало с дървен чук, закачено на входната врата на училището. В класната стая се обучават учениците от различните възрастови групи, за което свидетелстват и различните видове чинове.

Пред учениците има високо издигнато място – естрада, на което е поставена катедрата на учителя. В процеса на преподаването той си служи с редица пособия – книги, карта, глобус и др. За присъствието на всички ученици той разбира от „ оруглицата „ до вратата – бялата и страна означава, че всички са в час, а черната, че има отсъстващи.   На първите чинове, наречени „ пясъчници „ ,  седят най-малките и начинаещи ученици. Те пишат по намокрения пясък с пръст или подострени пръчици. На следващите  чинове седят по-напредналите, които пишат на черни плочи с калем. В края  седят най-големите  и най-напредналите в учебния процес. Те пишат върху пергаментови листа с пачи пера и ползват мастилници, наречени “ дивит “. До всеки чин има „ оруглица „ . Цифрата “ 1 “, написана от едната и страна, означава, че  има час по смятане, а буквата “ А “ от другата – четене или писане. В първи клас се изучават числата, във втори и трети – събиране, в четвърти, пети и шести овладяват аритметическите действия изваждане, умножаване и деление.

Едно учебно занятие трае около деветдесет минути. Сутрин се учи три часа: час и половина по писане и час – час и половина по четене. В часовете по четене – обучаваните придобиват елементарни знания от областта на вероучението, географията, историята, граматиката и пеенето. Обедната почивка е точно в 12.00 ч., като учениците се прибират у дома за обяд. Следобед обучението продължава с още два – два и половина часа по смятане.

Главни учебни пособия, употребявани в процеса на обучението, са взаимоучителните таблици – петдесет и шест по българско четиво, седем по църковно и дванадесет по смятане. Тези таблици са окачени по стената. За предпазване на таблиците от замърсяване и скъсване около всяка се спуска железен полукръг. Обучението от таблиците продължава две години. Първоначално се учи азбуката, след това отделни срички, а по-късно се четат отделни думи. В процеса на обучението учениците получават знания за дните на седмицата и месеците в годината, за часовете, годишните времена, човешките възрасти, знания в областта на физиката, географията, историята.

При обучението учениците си служат и с други учебни пособия: малки кубчета с букви и цифри, дъски за азбуката и цифрите и др.

По едно и също време в една класна стая се учат по петдесет – шестдесет ученика. Сред тях непослушните са наказвани от учителя чрез бой с пръчка по ръцете и ходилата, седене на колена върху царевични зърна или орехи в ъгъла на стаята, вписване на имената им в “ Черна таблица “, окачване черен знак на гърдите / “ невнимателен “, “ лъжец “, “смутител “, “ крадец “ и др./ . Най-непослушните са затваряни в училищния затвор, но не са гонени навън, защото липсват учебници и ученикът е длъжен да слуша урока и да го научи в час, въпреки наказанието. Добрите ученици са поощрявани чрез вписване имената им в “ Таблица честности “, награждавани с метални жетони, показани във витрината, а в празничните дни най-добрите ученици са награждавани със специални знаци – ордени “ благопокорен “, “ внимателен “, “ разумен “ и т. н. от лъскава жълта тенекия.

До класното помещение е показана възстановка на учителската стая. В отделна зала е разположена експозицията “ Балчик през Възраждането “, която обхваща историята на града в периода 15 – 19 в. Посетителят може да види факсимилета от житието на Кою Райчев, султанският ферман от 1866 г., оригинални старопечатни книги, сред които оригиналното издание на „ Горски пътник „ на Г. С. Раковски. Показана е и старопечатна книга използвана при службите в църквата „ Свети Николай „ , която след заграбването на храма от гърците е продадена на църквата в с. Езерец. През 70-те години на 20 в. родолюбив балчиклия я купува от тамошен жител и подарена на историческия музей. Във витрините могат да бъдат видяни също така икони и църковна утвар, оръжие, боеприпаси и войнишки иконки намерени в района на Балчик от периода на руско-турските войни, както и лични вещи и оръжие на опълченци, дошли да живеят след Освобождението в Балчик. Показани са и всички известни до сега изображения на града ни от периода на Кримската война 1853-1856 г. отпечатани с френски и английски вестници и списания. По това време тук е разположена част от съюзната англо-френско-турска флота и благодарение на кореспонденти от тези издания светът научава и придобива визуална представа за малкия черноморски град Балчик.

Пряко свързани с борбите за църковно–национална признаване, Взаимното училище и храмът “ Свети Николай Чудотворец ”, свидетелстват за съпричастността на балчиклии към идеите на българското национална Възраждане.

Наричат го сребърният град, перлата на Черно море, бисерът на черноморската огърлица… Подобни романтични определения са еднакво подходящи за Балчик – един от най-древните черноморски градове, изваян на морския бряг от великия творец – природата. Градът, в който във великолепен синтез органически се съчетават, допълват и хармонират природа и архитектура. Градът, съхранил неповторими красоти и очарование, вдъхновил безчет художници и поети в създаването на прекрасни творби. Градът, в основите на който преплитат корени три велики цивилизации – гръцка, римска, византийска.

Град Балчик е разположен амфитеатрално на черноморския бряг върху няколко тераси, по които добруджанската равнина се спуска към морската шир. Редица каменни брадвички и чукове, кремъчни стъргалки и други сечива са неоспоримо доказателство за съществуването на селище на територията на днешния град още през новокаменната епоха 6 000 г. пр.Хр. Можем да приемем, че първобитните хора са намерили тук благоприятни условия за живот. Носители на култура от следващата епоха в нашите земи са траките. Те са ни оставили сравнително оскъдни материали, засега само керамични фрагменти.

Балчик е основан от гръцки колонисти преди повече от 26 века. Първото му име Круни е свързано с множество карстови извори, намиращи се в района. Повечето изследователи приемат, че основателите на града са дошли от Милет. Тихият залив и богатото крайбрежие очевидно са били оценени от гръцките търговци създатели на античната колония. Удобното пристанище позволява да се развият търговски връзки с околното тракийско население. Повечето автори приемат за достоверно съобщението на Псевдоскимност, че гръцката колония Круни е преименувана в Дионисополис, когато морето изхвърлило статуята на Дионис на морския бряг. С оглед нуждите на стопанския обмен града сече свои монети. Подобно на всяка малка гръцка колония той установява контакти с големите пристанищни центрове Одесос и Калатис. Монетите сечени в Дионисополис със своите изображения сочат като важни отрасли на градската икономика земеделието и лозарството. Очевидно селскостопанските произведения са били изнасяни през пристанището за метрополията, а са били внасяни вино, дървено масло и други стоки. Намерените в Балчик дръжки от амфори с печати свидетелстват за търговски връзки на Дионисополис  с Тасос, Синопе, Родос. Нумизматичният материал показва, че в града е бил силно разпространен освен култа към Дионис – неговия патрон и този към Деметра. Дионис си остава главно божество, в чиято чест са устройвани специални празници. От Балчик са запазени редица забележителни произведения на древногръцката скулптура, посветени на Дионис, като негов мраморен торс от III в. пр.Хр., който напомня произведенията на големия гръцки скулптор Праксител, чиито оригинал се намира в Националния археологически музей – София. Благодарение на многото епиграфски паметници намерени в Балчик, може да се установи, че в него освен основното гръцко население са живеели траки, а също така и таврийци – преселници от Мала Азия. Гръцкият етнически елемент е сравнително траен. Той оказва силно влияние върху останалото население.

Споделяйки съдбата на останалите елинистични крайбрежни градове, през I в. сл.Хр., Дионисополис е подчинен от римляните. През I и II век той се развива  при сравнително мирни и благоприятни условия. Вероятно по това време разширен и благоустроен. Ползва се с привилегиите които римската власт дава на други крайбрежни пристанища. До средата на III в. градът преживява икономически разцвет, след което, поради започналите нашествия в Добруджа,  запада и престава да сече монети. От намерените надписи се установява, че Дионисополис участва в хексаполията. Това е военен и религиозен (сакрален) съюз на шест града по Черноморското крайбрежие, които избират военен вожд и въвеждат общи религиозни празници. Гръцките колонии имат такъв съюз още преди римското нашествие на Балканския полуостров. В него влизат пет гръцки колонии – Дионисополис не участва. Той се включва в хексаполията заедно с Истрия, Томис, Калатис, Одесос и Месемврия. Главен град на хексаполията е Томис (дн.Констанца). Гражданите му избират понтарха – главния жрец, и архонта – военния вожд на съюза. Отделните градове са със самостоятелно общинско управление начело с архонт и съвет. За участието на Дионисополис в съюза на шестте свидетелства открития в Балчик, в средата на миналия век, Ефебски декрет (от 30-те години на III в.), намерен през 1953 г., при поправка на градската канализационна мрежа, в съседство с разкритата прочута римска гробница на лекар. Информацията съдържаща се в Ефебския декрет, дава изключително важни сведения за обществено-икономическия живот на Дионисополис. Той съдържа данни за правото на града да дава ръководител в Койнона – съюза на шестте града. Писменият паметник свидетелства как с общите промени, които настъпват в Римската империя, постепенно гръцките градове загубват своята привидна самостоятелност и привилегии. От този ранен период са откритите случайно, на територията на летището останки от колесница. Тя е двуколка, с желязна седалка и бронзови украшения: орлета, ръце, бюст на роб и на Дионис. Колесницата вероятно е принадлежала на знатен военачалник от Дионисополис.

По това време градът достига своя най-голям разцвет. Той е средище на значителен район. Територията на Дионисополис на юг граничи с тази на Одесос, а на север с Калатис, т.е. тя се простира почти в границите на някогашната Балчишка околия. В края на II и началото на III в.античният град разширява фортификационната си отбранителна система на север (останки от крепостни бойни кули са открити в сутерена на сегашния търговски комплекс „Круни”). През втората половина на III в. укрепленията вече защитават територията южно към античното пристанище. Отначало Дионисополис принадлежи към провинция Мизия, но император Диоклетиан провел своите административни реформи очевидно, за да може централната власт да управлява по-ефикасно и да отбранява своите владения. С тези реформи Дионисополис остава в пределите на новосъздадената провинция Малка Скития, т.е. днешна Добруджа. Границата ù с Долна Мизия била дн.Батовска река, наричана през античността Зирас. В провинция Малка Скития Дионисополис е един от значимите градове и кръстопътен център. През него минават крайморските пътища от Константинопол за Калатис, а също така и пътища за вътрешността на Добруджа към Залдапа (при с.Абрит).

В центъра на Балчик (до автогарата) през 1907 г. е открита гробница на лекар – хирург, в която освен богатата и интересна находка от бронзови битови предмети, главно съдове, били намерени и хирургически принадлежности. Откритието е с изключително значение не само за историята на града, но и за историята на медицината. Това дава основание да твърдим, че Дионисополис е бил значително благоустроен и с благоприятни условия за живот. Откриването на този значим античен паметник и на веществени свидетелства, илюстриращи богатата материална култура на Балчик през древността, подтикват местното ръководство към идеята за създаване на музей. В продължение на две години археологическите находки от проучванията се съхраняват в третокласното училище и в касата на общината. През това време Варненското археологическо дружество прави на няколко пъти постъпки пред балчишката община и околийския началник за предаването на въпросните паметници във варненския музей.(Археологическите проучвания се ръководят от неговия председател Карел Шкорпил, който е и директор на варненския музей) Случаят е отнесен и до министъра на просвещението, тъй като  съгласно устава на дружеството (утвърден от споменатото министерство) последното се грижи за събирането и опазването на старините на окръга. Отказвайки да предаде находките, в писмо до ВАД от 10.VII.1908 г., балчишкият околийски началник се позовава на обстоятелството, че кметът Задгорски възнамерява да се уреди музей в Балчик. Извършените археологически проучвания събуждат и стимулират интереса на балчиклии към изследване на миналото, към събиране на културни паметници и документални свидетелства за историята на родния им град. За това допринася и активната пропагандна дейност на ВАД. По решение на неговото настоятелство Х.Шкорпил и Б.Райков са натоварени да изнесат сказки в Балчик, Каварна, Добрич, Провадия и по-големите села в окръга.

На 27.V.1912 г. двамата активисти на дружеството се срещат с жителите на Балчик. В салона на училище “Хр.Ботев” е изнесена лекция за историята на древния град. Тя има осезаемо пропагандно въздействие. За членове на ВАД се записват 27 балчиклии. Взето  е решение в Балчик да се открие клон на ВАД и да се изготви правилник за неговата работа. Гореспоменатата среща е повод да бъде представено пред балчиклии изследването на братя Шкорпил, посветено на историята на града. Отпечатано е като самостоятелно издание и според местния вестник “Куриер” “добре е гражданите ни да се снабдят с тази настолна книга”(изследването е публикувано в т.V на Известия на Варненското археологическо дружество – 1912 г.). Трудът засяга въпроси, свързани с историята на Балчик в хронологичен порядък, от основаването на града, по време на Великата гръцка колонизация, до средата на ХIХ в. Тази публикация документира резултатите от първото археологическо проучване на територията на Балчик. Според История на музейното дело в България гореказаното нарежда балчиклии между пионерите на музейното дело у нас.

Повечето археологически паметници свидетелстват за съществуването на Дионисополис като селище с богата материална и духовна култура с култонете на Дионис, Деметра и др. След разделянето на Римската империя на Източна и Западна през 395 г.сл.Хр., Дионисополис остава в Източната. Започва изграждането на двойник на античния град – крепост, разположена в кв.”Хоризонт”. В средата на VI в. мощен подводен земетръс предизвиква огромни приливни вълни които разрушават древния черноморски полис. Новата крепост на Дионисополис, от ранновизантийската епоха, е изградена върху равнинното плато северозападно от днешния градски център. По територия тя е сред най-мащабните в целия византийски свят. Една от главните ù функции е охраната на големия сухоземен път от Константинопол  до делтата на Дунав. Резултатите от археологическите проучвания сочат, че крепостта е строена в края на V- началото на VIв. Вътрешното ù пространство е явно гъсто населено. Около добре планираните градски улици са издигнати стопански, обществени, жилищни и военни постройки. Това голямо фортификационно съоръжение е важно звено в Западночерноморската отбранителна зона, която Византия формира през V – VI в.

Създаването на Първото българско царство през 681 г. се оказва повратен момент в продължителния процес на етнически и териториални промени, започнали вследствие на Великото преселение на народите. След знаменитата битка при Онгъла и успешната военна кампания на прабългарите под предводителството на Аспарух Византийската империя е принудена да изостави част от Западночерноморската укрепителна система. Изоставени са и запустяват важни за империята укрепени места, върху чиито руини трайно се установяват и заселват прабългарите. В ръцете им наред с порутените от войната останали крепости и градове попадът и разавалините на Дионисополис., върху които се формира новото поселение. То се разполага върху площ около 300 дка и най-напред се защитава от землено-каменно укрепление с дължина над 1 200 м. Просъществува до края на Х в. Основният насип – вал е надзидан с каменна стена, дебела 5 м и запазена височина до 80 см. Останките от византийската крепост са наситени с жилища и стопански постройки. Непосредствено до селището са разкрити три некропола датирани от края на VII – началото на VIII до средата на IХ в. Откритите материали свидетелстват, че поселението прераства в селище от градски тип. Редица автори считат, че това е Карвуна – големия областен център на ранносредновековна България.

В началото на второто хилядолетие градът, за който започва нова епоха, е последователно византийски (ХI – ХII в.)  и процъфтяващ български средновековен град (ХII – началото на ХV в.). Медиавистите изтъкват, че в средата на ХIV в. Карвуна е столнината на Балик. Някои автори приемат, че по време на османското нашествие, в края на четиринадесето столетие градът е опожарен и сринат до основи. Други считат, че Карвуна просъществува до средата на ХV в. Във всеки случай според историческите извори през втората половина на ХVI в. градът носи вече името Балчик.

Сред паметниците на Балчик, достигнали от древността до наши дни, се откроява античния храм открит през 2007 г.- недвижима културна ценност с национално значение. Засега това е единствения открит храм на Понтийската майка на боговете и най-добре запазеният еленистически храм в България и по Западния бряг на Черно море. Античната сграда е била изградена в първата половина на III в.пр.Хр. и е функционирала поне до края на първата четвърт на IV в.сл.Хр., когато е затрупана от природен катаклизъм – свлачище или земетресение.  В архитектурно отношение храма е ориентиран в посока север – юг. Изграден е от обработени каменни блокове. Горната част на фасадата му е украсена с релефни фризове с бичи черепи, гирлянди и розети. Подът е застлан с каменни плочи. Наосът на храма е с форма на квадрат. В средата е открит мраморен лутерион. На западната и източната страна на храма са разположени каменни пейки, чиито крака са украсени с лъвски лапи. Богинята Кибела е почитана в големи части на Мала Азия, както и в Тракия. Наричана е Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворява силите на природата, покровителка е на планините, горите и зверовете.  Тя е обединител на женския и мъжкия пол. Поради този факт нейните жреци са се обричали на целомъдрие и вярност към нея чрез скопяване. Към средата на първото хилядолетие пр.Хр., чрез гръцките колонии в Мала Азия култът към Кибела прониква в Гърция.

Намерените в храма над 30 надписа и фрагменти от надписи, датиращи от IVв.пр.Хр. до IVв. сл.Хр., както и мраморната пластика (включително седем статуи и статуетки на други богини), 167-те бронзови и медни антични монети, са изключително важни археологически паметници, отразяващи религиозния и обществения живот в Дионисополис. Вътре в храма и около него са намерени различни керамични, стъклени, костени и метални предмети. От керамичните предмети най-много са лампите. Открити са 41 цели и фрагментарно запазени лампи. С изключение на две – една от II в.пр.Хр. и една от I в. пр.Хр., всички останали са от римската епоха (I – IVв.сл.Хр.). Намерени са 37 стъклени маниста, едно фаянсово манисто и едно манисто от планински кристал. Осем маниста са част от един наниз (накит). Металните предмети са от злато, бронз, олово и желязо. Фрагментите от златно фолио и един детайл от златен накит вероятно са от някаква украса, може би на храмовата статуя. Преобладаващото количество оловни предмети са рамки от огледала. Дванадесет са кръгли, а останалите три са квардратни. Железните предмети намерени при разкопките, са от градежа на храма, скоби с оловна заливка от стените, множество пирони от покривната конструкция. Намерените надписи и мраморна пластика като брой и разнообразие са най-голямата група движими паметници, свързани с култа към Майката на боговете, откривани досега.

ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ БАЛЧИК
Адрес: гр. Балчик, ул. “Димитър Желев” № 2
Тел.: 0579 721 77
Моб.тел.: 0895 554 037
Е-mail: museum_balchik@ abv.bg